Говорилня

[pepy1]

Гласувахте ли?

[paci]

Да, но нямаше голям смисъл ...

[HACKO]

Всеки народ си заслужава управниците!!!

[pepy1]

Да се гласува има смисъл и то по убеждение, иначе ще ни управляват изселниците комшии и мургавите братя на които им е платено за това. По мое мнение десните не си направиха извод какво се случи с левите, когато се отлюспиха няколко малки партйки от тях? Та така ..., кой е по... Явно ламтежа за власт и пари е голям. Накрая го д....е ние. Всички тия не четат ли надписа на сградата в която влизат да работят?

[paci]

[ЯЛТА]

Я, вещицата..............

[Dani_Barabani]

Той Паци така се фука от време на време
Ще те видим като дойдеш на събора

[toniboy]

В този ред на мисли, и аз мисля да се изфукам
Минах от барабани на задни дискове :


И не само това.
Двусекционни фарове от фейслита ,

Има и още но за сега не казвам повече.
хехе. хехе......

[Яким]

Фукай се Тони - пък ний шъ ти се радваме
Фокус №1 форевър
В този ред на фУкни:
Аз пък имам необходимата дължина за това и това

[Яким]

Предвид че гергьовден вече мина, не е нужно да се мълчи
Честит тринайсти май на всички

[Ivaylo Georgiev]

В ония дни, както и в библейски времена, по земята все още ставаха чудеса. Една седмица след урока по Главната улица на Кинг Сити избумтя един „Форд“ и, потрепервайки, спря пред пощенската станция. На кормилото седеше Адам, до него Ли, а на задната седалка, изправени и надменни, бяха момчетата Адам наведе поглед към педалите и четиримата изпяха в хор: „Натискаме спирачката, даваме газ, изключваме!“ Моторчето изрева и спря. Адам се облегна за миг, схванат, но горд, и чак тогава слезе. Началникът на пощата надникна през пръчките на златната си решетка.
— Както виждам, и вие се сдобихте с такава проклетия — рече той.
— Трябва да вървим в крак с времето — каза Адам.
— Предричам, мистър Траск, че ще дойде ден, когато конете ще ги търсиш със свещ.
— Положително.
— Ще променят облика на страната. Навсякъде вече можеш да им чуеш дрънкането — продължаваше началникът на пощата. — Дори тук се усеща. Хората идваха за пощата си един път в седмицата, а сега се мъкнат всеки ден, че и по два пъти на ден. Не могат да си изчакат шантавите каталози. Препускат. Все препускат! — Неодобрението му беше толкова буйно, че Адам разбра: този още не си е купил „Форд“. И сега излъчваше особената си ревност. — Лично аз не бих си взел — каза началникът, а това значеше, че жена му го е натиснала да купи. Натискът идваше от жените. Ставаше дума за обществено положение!
Началникът ядосано разрови писмата в сандъчето за околността и измъкна един продълговат плик.
— Хайде, пък ще се видим в болницата! — злобно рече той. Адам му се усмихна, взе си писмото и излезе.

[Яким]

Много яко. Твое произведение ли е или цитат от някой класик?

[Ivaylo Georgiev]

Де да можех и аз една десетохилядна от така, ехеее На Джон Стайнбек е, от "На изток от рая".

[Яким]

Де да можех и аз една десетохилядна от така, ехеее На Джон Стайнбек е, от "На изток от рая".

Усетих аз, че е на някой класик, ама не бях сигурен дали си ти или някой друг

[kilikanzer]

Можеееш,но скромничиш.

Изпратено от моят Респром

[Яким]

Можеееш,но скромничиш.

Изпратено от моят Респром

Много добре го каза, и аз така исках, ама явно за директно изразяване си требе Респром

[kilikanzer]

Скоро не съм пускал Правец-а,само с Респром-а бродя из нет-я.

Изпратено от моят Респром

[Ivaylo Georgiev]

Джон Стайнбек - из "Улица Консервна"
Камионетката на Ли Чун, Форд, модел Т, имаше славна история. През 1923 година тя беше обикновен пътнически автомобил и принадлежеше на д-р У. Т. Уатърс. След петгодишна употреба той я продаде на един застрахователен агент на име Ратъл. Мистър Ратъл беше небрежен човек. Караше като луд колата, която бе получил в изрядно състояние. В съботните вечери мистър Ратъл пиеше, а от това страдаше колата. Броните й бяха разбити и разкривени. И понеже си служеше с амбреажа по-често, отколкото трябва, налагаше се дисковете често да се сменят. Веднъж мистър Ратъл обсеби парите на един свой клиент и избяга в Сан Хосе, но го хванаха с някаква русокоса хубавица и след десет дни го тикнаха в затвора.
Каросерията па колата беше тъй разнебитена, че следващият й собственик я преряза на две и прибави отзад малък камионен сандък.
По-следващият собственик свали предницата на кабината и предното стъкло. Той пренасяше сепии и обичаше свежият вятър да духа в лицето му. Казваше се Френсис Олмонс; животът му беше тъжен, защото винаги печелеше съвсем малко, по-малко, отколкото му беше нужно, за да живее. Баща му го бе оставил с малко пари, ала от година на година, от месец на месец, колкото и упорито да се трудеше, колкото и пестелив да беше, парите намаляваха, докато най-сетне Френсис просто изсъхна и се стопи.
Срещу една бакалска сметка камионетката премина в ръцете на Ли Чун.
По това време от нея бяха останали само четирите колела и моторът; моторът беше тъй капризен, муден и стар, че изискваше грижите и вниманието на специалист. Ли Чун не му ги осигури и се стигна дотам, че камионетката се настани във високата трева зад бакалницата, а между спиците й поникнаха ружи. Задните колела бяха с плътни гуми, а предните, за да не допират земята, бяха подпрени на две дървени трупчета.
Може би всеки един от обитателите на „Палас“ би могъл да подкара камиончето, тъй като всички бяха опитни механици с практика, но Гей беше механик по призвание. За такива като него в езика би трябвало да има точен израз, нещо като „вързан в ръцете“, само че в обратен смисъл. Защото има хора, които могат да погледнат, да прослушат, да почукат, да бутнат тук и там и машината да тръгне. Просто има хора, в чието присъствие автомобилите се държат, както трябва. Такъв беше и Гей. Когато докосваха релето или жигльора на карбуратора, пръстите му бяха гальовни, мъдри и сигурни. Той можеше да поправя деликатните електромотори на лабораторията. Само да би поискал щяха да го вземат за постоянно в някоя от консервните фабрики; в тази промишленост, която горко страда когато не успее в дадена година да възвърне вложените си капитали под формата на печалба, машините са много по-маловажни от финансовите доклади. И наистина, ако сардините можеха да се консервират само със счетоводни книжа, собствениците щяха да бъдат много щастливи. Те обаче използуваха сломени от употреба, едва дишащи, остарели машини-чудовища, които се нуждаеха от постоянното внимание на човек като Гей.
Мак събуди момчетата рано. Изсърбаха по едно кафе и тутакси се струпаха при камионетката, клекнала сред бурените. Дойде редът на Гей. Той ритна подпрените предни колела.
— Вземете отнякъде помпа и ги напомпайте! — заповяда той и пъхна една клечка в резервоара под дъската, която служеше за седало. По някакво чудо в резервоара имаше половин инч бензин. Гей реши да прегледа най-вероятните болни места. Свали делкото, почисти клемите, нагласи чукчето и наковалнята и го постави обратно на мястото му. След това отвори карбуратора да се увери, че през него тече бензин. Завъртя манивелата да провери заяжда ли оста и дали буталата не са ръждясали в цилиндрите.
В това време помпата пристигна и Еди и Джоунс на смени се заеха с гумите.
„Тара-рим-пам-пам“ — тананикаше си Гей. Извади свещите, почисти полюсите и изстърга нагара. След това източи малко бензин в една консервна кутия и преди да монтира свещите, наля във всеки цилиндър по малко. После се изправи.
— Ще ни трябва акумулатор. Я проверете Ли Чун няма ли да даде.
Още не отишъл, Мак се върна с категоричното „не“ на Ли Чун, което трябваше да важи за всички по-нататъшни молби.
Гей дълбоко се замисли.
— Знаем едно място, където има един. При това е добър, ама аз няма да ида — каза той.
— Къде е? — заинтересува се Мак.
— В моята изба — рече Гей. — Сложил съм го на звънеца. Ако някой от вас иска да се намъкне в мазето ми, без да го види жена ми, ще го намери върху страничната греда, вляво от входа. Но да внимава да не го хване жена ми!
Краткото съвещание избра Еди и той пое.
— Ако те хванат, не ми споменавай името! — подвикна Гей подире му. Той изпробваше скоростите. Педалът на амбреажа не можеше да се натисне до дъно, от което разбра, че хваща, но слабо. Педалът на спирачката влизаше докрай, което значеше, че спирачка въобще няма, но затова пък задният ход беше в изправност. При фордовете от този модел задният ход беше гаранция за сигурност. Когато спирачките не работят, човек винаги можеше да използува за спирачка задния ход. А когато малките скорости прекалено се износваха и не можеха да катерят нагорнищата, хората обръщаха колите и подкарваха заднешком. Гей установи, че задният ход е в ред и реши, че всичко е, както трябва.
Това, че Еди се върна с акумулатора без никакви усложнения беше добро знамение. Мисис Гей била в кухнята. Еди я чул как ходи насам нататък, но тя не го усетила. В тия работи той беше много добър.
Гей свърза акумулатора, даде газ и дръпна аванса.
— Врътнете му опашката — нареди той.
Чудо на чудесата беше Гей — тоя малък бог-техник, тоя свети Франциск на всички неща, които се въртят, движат и гърмят, този свети Франциск на бобините, арматурите и скоростите. И ако някой ден купищата таратайки, раздрънкалите Дюзенбергове, Бюици, Десото и Плимути, Остини и Изота-Фраскини издигнат в хор възхвала на бога, това ще се дължи главно на Гей и на неговото братство.
Едно завъртване, едно малко завъртване на манивелата, и машината хвана, запъна се, заекна и отново потръгна. Гей отпусна аванса и отслаби газта. Превключи на динамо и Фордът на Ли Чун се закиска, заподскача напред-назад и весело задрънча, сякаш бе усетил, че работи за човек, който го обича и разбира.
Камиончето обаче поставяше две малки техническо-правни затруднения — нямаше нов номер и фарове. Но момчетата прикрепиха на задния номер някакъв парцал, уж случайно, да скрива годините му, а предния номер зацапаха с хубава гъста кал.
Съоръженията на експедицията бяха нищожни — няколко мрежи с дълги дръжки за ловене на жаби и няколко кеневирени чувала. Градските ловци, когато тръгнат на лов, от любов към спорта се товарят с храна и напитки, но не и Мак. Той с право се догаждаше, че тъкмо провинцията е мястото, откъдето идва храната. Целият им запас се състоеше от два самуна хляб и остатъка в глиненото шише на Еди. Компанията се накачули в камиончето — Гей управляваше, а Мак седеше до него, — свиха покрай ъгъла на бакалницата и се отправиха към празното място, пробирайки пътя си между тръбите. Сам Малой им махна от мястото си до парния котел. Като слизаха от тротоара на улицата, Гей малко забави хода, защото от предните гуми на всички страни стърчаха парцали. Въпреки, че работиха пъргаво и припряно, когато потеглиха, слънцето вече преваляше.
Камионетката спря пред бензиностанцията на Ред Уилямс. Мак слезе и представи на Ред бележката.
— На Док не му достигнаха дребни — захвана той. — Тъй че ако ни налееш пет галона и вместо останалите пет ни дадеш един долар, ще изпълниш всъщност желанието на Док. Той трябваше да замине на юг, знаеш. Имал там важна работа.
— Знам, Мак — Ред добродушно се усмихна. — Само че Док се е поразмислил дали в цялата работа някъде няма да има капан и се е сетил за същото, за което и ти. Док не е чак толкоз глупав. Снощи ми се обади по телефона.
— Налей тогаз десетте галона — съгласи се Мак. — Но не! Почакай! Ще се разплиска и ще се излее. Сложи само пет, а другите пет ни ги дай в кутия, ей от тия, запечатаните кутии.
— Док се е сетил и за това — Ред се усмихна щастлив.
— Наливай десет галона! — капитулира Мак. — Но гледай в червото капчица да не остане!
Малката експедиция не мина през центъра на Монтерей. Предпазливостта заради номерата и фаровете накара Гей да избере задните улички. И без това, докато не стигнеха почти безлюдния път в долината на Кармел, щеше да им се наложи да изкачат баира Кармел и да се спуснат в долината, което прави цели четири мили все по главното шосе, през цялото време под окото на преминаващите полицаи. Гей избра една задна улица, която ги отведе на главното шосе при Питърс Гейт, точно където започваше стръмният хълм Кармел. С оглушително дрънчене Гей подкара нагоре и след петдесетина метра натисна педала до дъно. Знаеше, че няма да хване, защото зъбците се бяха изронили. На равното беше добре, но не и по нагорнище. Той спря, обърна камионетката и я нагласи с предницата надолу. След това даде газ и включи заден ход. Задният ход не беше износен. Бавно и упорито, но заднешката, камиончето запълзя по баира Кармел.
Бяха вече току под върха. Радиаторът, разбира се, закипя, но повечето специалисти по модел Т бяха на мнение, че моторът не работи, както трябва, ако не ври.
Би трябвало да се напише есе, преливащо от ерудиция есе за моралното, физическото и естетическото въздействие на Форд, модел Т, върху американския народ. Две поколения американци знаеха повече неща за фордовите акумулатори, отколкото за човешкия зародиш, повече за планетната система на скоростите, отколкото за слънчевата система от планети. С модел Т изчезна част от схващането за частна собственост. Клещите престанаха да съществуват като частно притежание, а помпата принадлежеше на последния, който е сложил ръка върху нея. Повечето деца от този период биваха зачевани в модел Т и немалко от тях се раждаха в него. Англосаксонската максима за дома[2] тъй се изкълчи, че оттогава въобще не можа да се възстанови в първоначалния си вид.
Със задницата напред камиончето се затътри упорито нагоре по хълма, премина кръстовището със страничния път „Джек Пийк“ и тъкмо заизкачва последната и най-голяма стръмнина, диханието на мотора изведнъж секна, той захълца и се задави. И когато моторът спря, диханието му напълно се изгуби.
— Какво има? — попита Мак.
— Май че е в карбуратора — каза Гей. Машината съскаше и цвъртеше от горещина, а струйката пара, която подскачаше над отвора на радиатора, ръмжеше като алигатор.
Карбураторът на модел Т е просто устроен, но за да работи, нуждае се от всичките си части. В него има една игла, която с върха си трябва да влиза в съответното отверстие, иначе карбураторът не може да работи.
Гей държеше иглата в ръка — върхът й бе счупен.
— Как, по дяволите, мислиш, че е станало това? — попита той.
— Магия — рече Мак. — Чиста магия! Можеш ли я поправи?
— Не, дявол да я вземе! — каза Гей. — Трябва нова.
— Колко струва?
— Долар, ако купиш нова, четвърт долар на старо.
— Имаш ли един долар? — запита Мак.
— Да, хем няма да ми трябва.
— Добре тогава, върви и се връщай колкото можещ по-бързо, чу ли? Ние ще те чакаме тук.
— И без това не можете да избягате без карбуратора — каза Гей, излезе на пътя и вдигна ръка. Отминаха го три автомобила, но четвъртият го взе. Момчетата забелязаха, че се качва в колата, която изчезва по надолнището. И цели сто и осемдесет дни те повече никакъв не го видяха.

[sangals]

Нужно ли е това!?
Ако е,за да има живот във форума....ОК

[sstefan]

Админ е,трябва да му се кефим на цитатите....поне да беше лично творено да се напъне човек а то-той толкова си може.